Лятото, с тихи стъпки, ми обръща гръб. Щъркеловите ята го понесоха на крилете си. За да не се поддам на спонтанната необяснима тъга, се наложи да се спася в шопинга. Купих си бански костюм. Италиански. И парео. И сандалки. В онези любими цветове - бледо розово, пепел от рози, умерено топло сиво, бежово, приглушена циклама...
   Ама взе, че в парка ме наваля един летен топъл вечерен дъжд ...заваляха и спомени с него ...и сега, пак онази кротка почти есенна тъга ...се опитва да ме докосне...едва, едва...
   Защо ли не ми се искаше да напазарувам в снежнобяло...?




www.youtube.com/watch

Сол по кожата и капки дъжд в косите. Блестят. Градът е пъстър и пренаселен от вечерни съдби и преливащи чувства. Динамика, темпо, тук - там - меланхолия.
Смехът блести по устните, в очите се прокрадва носталгия и малко тъга.

Бялото е мокро и ухае прекрасно.

Така ми се иска да нарисувам всичко това...но не мога...

Понякога си невероятна романтичка. Ами, бялото не е за нас, вече не можем да бъдем бели и добри, можем да искаме и знаем как, можем да даваме и знаем на кого, вече не можем да се раздаваме току така, виж пепел от рози, дори самият нюанс ухае. Усмивки!

=========
Така е , Маки. Знаеш ли колко ужасяващо ми прозвуча изразът "знаем как"? Да, ние вече знаем как, но трябва да бързаме да искаме и да постигаме желанията си. Времето ни притиска. Същото това време, което ни научи "да знаем как".
Поздрави, слънце! :):):):)

секс. През септември е най- добре, защото човек не се запотява толкова много.