Кученце, дълго една педя, беличко с кафеви и бежови петна, с издуто тумбаче, тичка чевръсто по главната улица.
    Рано е, градът е чист, малко безлюден, въздухът свеж. Покрай пекарните се носи аромат на пресни банички, кифлички, пици.
    По главната улица ученици отиват към своите училища. Аз бързам за работа. Пред мен тича кученцето. Следва своя стопанин - млад мъж, почти момче, на около 20 години. Той върви с ръце в джобовете, усмихва се и поглежда назад за да види дали мъничето го следва. Подскача, подтичва, а дребосъкът радостно ситни след него. Сладури.
    Появяват се два улични песа. Дребният хуква весел към тях. Момчето го вдига нежно от земята и го гушва. Главичката на кученцето гали брадичката на момчето. Широките рамене на младия мъж скриват бялото телце. Обгръщат го с обич и го пазят.
Такива разни.
Зяпам сутрин по улиците докато бързам за работа.
Готино есенно утро.

се спънеш. Че сетне да се проснеш и по корем. Маани, маани...

=============
Хихи, Толи, здрасти!
Гледам и в краката си отвреме навреме. Ама повече зяпам по хората, по мъжетеееее....
Ти как си?

Искам да ти кажа обаче, че поезията си е поезия, ама действителността е малко по- друга- нито градинка, нито лунен залив, само чесновият дъх на ватмана...

..........
Действителността може и да е поносимо хубава, когато видим онези,готините петдесет процента, нали се сещаш-всичко на този свят е фифти-фифти. Човек вижда, това, което избере-песимистичната или оптимистична страна на нещата.
Поздрави, приятелче.