Самотните прозорци на старите къщи приличат на тъжни очи. Селцето е сгушено в топлата прегръдка на планината. Когато човек върви по тесните улички има чувството, че е в рая – повява лек ветрец и носи аромат на цветя, гласчета на птици радват сърцето.
       Но...нещо липсва, да, няма ХОРА. Пусто е. Къщите, дворовете с всички селски принадлежности, верандите, стрехите, градинките, прозорците с перденцата, дори чашка от кафе изоставена на стълбището, всичко си е тук. Като в спрял миг. Но спрял за вечни времена. Няма ги хората.
          Много тъжно.
      Попитах себе си – като съм така отворена, аз бих ли живяла в една от онези прекрасни къщички? НЕ! Може ли съвременен човек да живее пълноценно на такова място? НЕ! Може ли децата ни да получават добро образование и да реализират успешно себе си? НЕ. Не е нужно да питам още.
           Явно селото, като място за битуване, вече е една съвсем отживяла форма. Какво да се прави, сред природата, на тихи и красиви места, ще има само вили. В плодородните равнини – вероятно – ферми. Нещо такова.
         Китните селца от стари времена ще останат само в разказите, спомените, снимките.

Това на снимката не е селцето, което посетихме.
Бяхме с приятели на вила в Кисьовци, Търновско. Разхождахме се из околностите и случайно попаднахме на това мъртво село. До него дори не можеше да се стигне с кола. Само с АТВ. Пътят беше отнесен от порои.

а аз все съм си с пръст в устата.

Миткам. Само бачкане не може, Толи. През уикендите и празниците скитосваме.

Няма да може да напише днес разказа за хитрото селянче Андрешко ...Да не говоря за старата крава Сивушка...
Тъжно е наистина...

..............
Не е трагедия.
Днешното време ще има своите Елинпелиновци. Те ще пишат за сегашните радости и болки. Мисля, че това си е съвсем нормално.