...се замислих  кое е по-добре, когато близък човек умре. Да го предадеш в ръцете на пламъците, после да разпръснеш праха в безкрая  на морето, или в синевата на небето от най-високия връх на  планината, или да го заровиш в земята...
    Веднъж в годината отивам на гроба на баба. Още я обичам. Винаги когато съм там и приседна пред мраморната плоча, слънцето силно пече и вятър гаси свещта. Поливам гроба с вода, подреждам цветя и...разказвам, говоря на баба както преди, сякаш тя е до мен сега. Плача. Тихо е. Няма никой. После си тръгвам, но с чувството, че не съм сама.

за онези моменти под слънцето, когато чуваш вятъра, когато докосваш тишината... и когато просто пипаш. това е. усетила си истинската любов.
пп: денят вече е ДНЕС, ай доброутро ти начи :)) и дън`съ смарангясваш, че штъ лупамитупами тука всички дет сме се събрали.

.................
Хиксе, теб като те видя тук и ми става едно ведро, приятно слънчево, морскосиньо...Чувствам се умна и хубава :):):):):)
Поздрави, Сладурко!

Същото можеш да го направиш и обръщайки се към вятъра, кам морето, към звездите. Свещичката и цветята нямат знъчение, има значение това, което е останало в сърцето, хубавите спомени, необходимостта от тях... Поздрави!

..............
Така е , Маки, но в забързаното ежедневие мислите и чувствата ни са ангажирани с какво ли не. За скъпите на сърцето ми хора, които вече не са между нас, се сещам рядко. Стара снимка, забравен аромат, жест, дума...такива неща изведнъж пробуждат спомени.