Студено е.

Студено ми е.

Купих много портокали. Те парят в ръцете ми.

Снегът се опитва да запази самообладание падайки към земята.

Вятърът не му позволява.

Вее силно и превръща пухкавите снежинки в остри иглички, които бодат лицето ми.

Вечер е.

Светлините на града блестят в очите ми.

Но защо са така искрящи?

Възторг и щастие ли грее в тях?

Не.

Тъга?

Тя не е така ярка.

Тогава – сълзи.

Да.

Но защо плача?

Не плача. Само очите ми се изпълват със сълзи.

И сърцето.

И умът...

Но защо си спомням нещо красиво , а сълзите ми са навсякъде?

Искам да съм една от снежинките докоснала твоите устни.

Долетяла от нищото.

Нека после се превърна в капка вода.

Капка сълза.

Твоите устни стоплят мен - цялата.

Твоите устни могат да убият милион снежинки с топлината си.

Ще убият и мен.

Ще изгоря.

Изгорях.

Стопих се....