- Жената - приятелят ми Благовест повдигна очилата си, отпи голяма глътка силно кафе, и продължи. - Ех, жената. Можеш ли да си представиш в колко поеми е възпята?
- Не водя точна статистика - мъдро отбелязах, облягайки се назад в меката прегръдка на фотьойла. - Предчувствам обаче, че и ти имаш да кажеш нещо по въпроса.

Благовест Пеев - адвокат по бракоразводни дела и мой пръв приятел откакто се помня - обичаше да разказва истории, чиито главни герои бяха неговите клиенти. Понякога си мислех, че по този начин им отмъщаваше. Връщаше им, задето го бяха превърнали от юрист с кауза, поет по душа и заклет мечтател в най-обикновен занаятчия, извличащ изгода от чуждото нещастие.

- Познаваш ме ти - Благо се усмихна загадъчно и се изкашля за прочистване на гърлото. - Една случка не може да излезе от ума ми. От нея обаче, ако случайно реша да ти я разкрия разбира се - надявам се помниш, че според закона за адвокатурата извършвам нарушение, като ти разкривам тайните на клиентите си, ще разбереш нещо много важно. Жената не винаги изпълнява ролята на поетична муза, защото понякога е...
- Благодаря, че ме осведоми и стига вече си увъртал - казах нетърпеливо. - Отдавана спечели вниманието ми. Започвай, че свободното ми време е ограничено.  

- Щом казваш. От мен да мине - Благо притежаваше изумителна дарба на разказвач и като актьор обикновено се справяше много добре, но не и в този момент. От пръв поглед личеше, че изгаря от нетърпение да започне историята си. - За да е по-интересно, ще поставя началото с „Беше един най-обикновен четвъртък." За да съм по-точен, 18 април, четвъртък, миналата седмица ..."

***

Онази сутрин бях в обичайното си настроение. Малко кисел, но с добри изгледи към десет, след две кафета и кроасан, да изгрее усмивка и на моето лице. Купих си редовния спортен вестник и тромаво се насочих към кантората. Не бързах. Очакваше ме още един ден на ровене в мръсните дрипи на човешките взаимоотношения, тоест в защита интересите на моите клиенти.

Пристигнах около девет и се захванах с първото дълго кафе, което благодарение на секретарката ми Пепа, ме очакваше на бюрото. Седнах тежко... и точно отпивах втората глътка черна течност, когато Пепа се появи на вратата и важно заяви: 
- Имаш клиент.
- Това да се чува - отвърнах с неохота и продължих - нека влезе.

Набързо пооправих творческия безпорядък на бюрото и зачаках, заел професионална стойка. В графика ми стояха отбелязани две срещи, но следобед и затова реших, че ще мога да отделя поне един скъпо струващ час на новия клиент. Почукването бе кратко и още преди да се подготвя за покана с подходящ глас, вратата се отвори.

Първо с носа си разпознах, че клиентът е жена. Сладкият аромат на непознат парфюм ме покани да глътна коремчето си и да почувствам неудобство, характерно за първа среща. В следващия миг пред мен застана най-прелестното създание, каквото не бях виждал, от четиридесет години насам, когато мама дойде да ме прибере от първия ми ден в детската градина. 

Тя не бе облечена типично за красавица, чиято цел е да привлича погледи - напротив. Сивият панталон и строгото, почти мъжко сако сякаш искаха да внушат, че притежателят им е съвсем обикновен, дори невзрачен средностатистически гражданин. Без успех. Веднага разбрах, че срещу мен стои човек със забележителни физически данни и с нетърпение поисках да разбера какво го бе довело при мен.

Ръкувахме се и тя се представи с няколко изречения. Валентина Стойкова се оказа името й, което ми се стори малко прозаично. Озадачих се, че такова създание е в състояние да притежава съвсем обикновено човешко име и малко глупаво повторих поздрава отпреди секунда:

- Здравейте - чух гласа си отстрани и неуверено посочих най-близкия празен стол. 
Дамата седна елегантно и директно премина към въпроса:
- Търся съвет и се надявам вие да ми помогнете. 
Гласът й не носеше типичната женска мелодичност. Имаше някаква груба бленда, която стоеше малко пресилено.

- Надявам се, че ще мога да помогна - казах професионално и сложих пръсти на клавиатурата на компютъра, готов да си водя бележки.
- Става въпрос за един мой колега от службата. Обмислям вариант да го съдя и затова дойдох тук. Искам Вие да ме посъветвате и евентуално да ме представлявате. Бяхте горещо препоръчан от едни мои познати.

Резкият тон на дамата ме накара да забравя първоначалното си вълнение и дори усетих лека неприязън. Струваше ми се странно - жена, която несъмнено има данни да спечели всеки конкурс за мис (помислих си колко ли интересно би било да чуя как тази точно дама ще разкрие плановете си за справяне с проблема с гладуващите в Африка), да се държи и облича като раздразнен застраховател. Усмихнах се с разбиране и с езика на жестовете я поканих да продължи.

- Той ме обиди и трябва да му го върна по някакъв начин. Чашата ми преля. Омръзна ми всеки да ме мачка, обижда, унижава и да ме кара да се чувствам като някакво си нищожество. Ще му го върна независимо как, и това за мен към този момент е кауза номер едно. Този път ще бъда безкомпромисна и ще стигна до края с цената на всичко.

Нямах думи, не само защото не притежавах информация за случая, но с мек глас озадачено попитах:
- Ще ми е необходим разказа ви за случилото се. Какво точно стана, че така ви обиди този човек? Как е името му всъщност?
- Ради някой си.
- Добре - защраках по клавишите. - продължете.

- Познаваме се от три години, в един отдел сме, но никога не сме разменяли дори дума. Той ми е безинтересен - сянка, никой, въшка някаква си. Сега като се замисля, преди около три месеца започнах често да го срещам из града. Сигурно ме е следил. Не вярвам в случайности. И това точно съвпадна с началото на членството ми в Националното сдружение на жените феминистки. НСЖФ.

Тук тя спря, не само за да си поеме дъх, но и да прецени ефекта на думите си върху мен. Аз не давах вид, че притежавам емоции, но всъщност разсъждавах усилено, и започвах полека-лека да разбирам що за „птица" е тази красавица. Членството й в това дружество ме наведе на някои мисли. Мрачни мисли.

Усетих колко много всъщност ми липсва онова време, за което бях чел по книгите, писани преди стотици години. Времето, в което мъжете бяха мъже, жените - жени и децата - деца. Едните се простираха в завладяване на нови светове, другите имаха задача да са любящи, подкрепящи и нежни, а петокласниците не получаваха презервативи в училище, дарени им от образователното министерство, просто защото бяха заети с нещо важно - да изживеят детството си.   

Тръснах глава и се върнах в стаята с думите:
- Нека отговорим на въпроса, който ни интересува в момента - какво ви направи този Ради?
- Както казах вече, унижи ме, и няма как да не му го върна. 
- Подробностите по случая са важни - подканих я нетърпеливо. - Ще са ми необходими фактите, за да преценя имаме ли казус или не. В интерес на истината, сега делата за дискриминация по белег пол са доста актуални и ако се захвана със случая, може да се окаже, че имаме сериозни шансове. Все пак, нека чуя какво се е случило.

- Преди три дни се сблъскахме в коридора на третия етаж. Имахме оперативка и двамата бяхме закъснели. Стигнахме едновременно, и той...    
Валентина замълча, а по лицето й ясно пролича колко болезнено преживява спомена от случилото се. Преглътна тежко и продължи:
- Той отвори вратата, отвътре колегите ни зяпнаха, и после...
- После какво стана? - готов да чуя развръзката, с широко отворени очи гледах тази красива странница.    
     
- С един такъв фалшив жест ме покани да вляза. Пред всички. 
- После какво стана? - Повторих въпроса.
- Нищо. Не разбирате ли? Пусна ме да вляза преди него. Унижи ме. Демонстрира превъзходство. Уж се прави на кавалер, ама това е само на пръв поглед. Сигурна съм, че искаше да покаже пред всички, че е мъж, а аз жена.

Нещо не успях да схвана същността на проблема, а очите ме издаваха. Стояха все така широко отворени. Помълчах малко, след което попитах:
- Добре де, но той е мъж, а вие сте жена.
- Как така не разбирате - Валентина този път кресна. - Откакто съм в НСЖФ, ми се проясни картинката. С кавалерство мъжете само парадират, че са нещо повече от нас.

- Добре, добре - казах с благ тон. - Само не ми казвайте, че това е всичко. 
- Не, разбира се. Нямаше как да му остана длъжна. Зашлевих му един шамар и му казах, че е сексистка свиня. Ей така, пред всички. Длъжна бях. Трябваше някак да запазя достойнството си.

Не бях много сигурен дали съм разбрал правилно, затова погледнах екрана на компютъра си. Там стояха бележките от разговора с Валентина Стойкова, които междувременно си бях водил. Бавно, за да не сбъркам нещо, прочетох написаното. Излизаше, че тази красива дама с мъжки костюм иска да съди някакъв мил господин, който и е отворил вратата, както прави всеки истински джентълмен. Нещо повече, в допълнение тя го бе ударила, а след това и обидила в присъствието на други хора.

В този момент започнаха да ми изникват картини от филмите, които бях гледал през последните години. Съвременни, скъпоструващи филми, които имаха властта да формират ценности. В тях главните героини бяха винаги прелестни млади жени, високо образовани, които взимат правилните решения в критичните моменти, с което спасяват света, а като фон на техния супер героизъм обикновено се появява някой мускулест мъж, който обаче е слабохарактерен и чиято сила съвсем не е в мисленето.

Нещо се бе объркало в представите ни. Пропагандата на новия морал бе стигнала ужасяващи размери, а следствието бе обърната представа за ред. Хаос.

- Нямаме казус - заявих уверено. - Не мисля, че имате основание да съдите този човек.
Настана тишина. Дълго нейният и моят поглед се бяха вплели в безмилостна хватка. 
- И вие ли сте като другите? - разочаровано просъска дамата. - А очаквах с вас да се разберем. Нямам какво повече да кажа. Има си други начини кривият да излезе крив, а правият - прав.

Тогава не обърнах внимение на тези думи. Странно, но дори не ми прозвучаха като заплаха. Искаше ми се само да остана насаме и да си изпия кафето, необезпокояван от никакви членове на НСЖФ. Изправих се и бавно стигнах до вратата, като очите ми не изпускаха  нейните. Срещнахме се там все така смълчани. Тишината започна леко да ме изнервя и тогава, без да искам, направих най-голямата възможна грешка в ситуация като тази.

Протегнах ръка и вместо да стисна ръката на Валентина, каквото беше първоначалното ми намерение, хванах дръжката на вратата и я отворих. Направих и онзи престъпен джентълменския жест, който даваше да се разбере, че дамата може да мине първа. Сега като се замисля ясно разбирам, че реакцията, която последва, бе продиктувана от собствената й желязна логика.

- Свиня! Поредната сексистка свиня! - извика и тръшна вратата след себе си. 

***

- Знаеш ли, понякога си мисля, че като ти разказвам истории с моите клиенти им отмъщавам - развълнувано каза Благо, втренчил се в мен, без да помни, че именно аз го насочих към този извод. - Връщам им, задето ме превърнаха от юрист с кауза, поет по душа и заклет мечтател в най-обикновен занаятчия, извличащ изгода от чуждото нещастие.

- Сърцето ми се счупи
на хиляди парчета, 
когато вникнах на човека 
във очите.
Не познавам гледка по-ужасна
от гледката 
на гробището на
мечтите... - Отговорих му с тематичен цитат от любимия си поет. - Не искам да ми чупиш сърцето, ако ме разбираш какво искам да кажа?

- Разбирам - с въздишка отвърна Благо.
- Така те искам. А сега да се върнем на разказа. Какъв е изводът от срещата ти с Валентина Стойкова?
Благо се почеса и мрачно заяви:
- И аз се питам, и единственото, което ми идва наум е един простичък въпрос. Колко ли още жени симпатизират на тези от НСЖФ и всичките подобни на тях? Страх ме хваща като си помисля.

- Споделям опасенията ти, приятелю - усмихнах се тъжно и се изправих, готов да продължа дневните си ангажименти. - Е, аз ще тръгвам. Какво ще правиш довечера?
- Ще гледам филм - Благо протри ръце. - Приготвил съм си някакъв екшън. Ако искаш, можем да го гледаме заедно? Сюжетът е за една тайна агентка, която попилява три четвърти от украинската мафия, и спасява...
- Не! Няма да дойда - гласът ми издаваше непоколебимост. - Имам да върша нещо смислено.

 

обаче звучи като научна фантастика - джентълмените отдавна са измрели. :)

Всички седалки в метрото и другия транспорт са заети от джентълмени и почти никоя дама не може да припари до тях. А ако се налага да се отстъпи място на вързастен или майка с дете, обикновено го правят жените, защото "жентълмените" си почиват.

Аз пък познавам друг вид "жентълмени", както правилно е написала ком.преди мен. Наричат те "позор", а после викат. "Аз искам да ти направя добрина, ама ти не разбираш". Тъй като и до сега не го разбирам, Вие можете ли да ми обясните как става?

Това, което звучи като научна фантастика е реална случка.